Сивотата е странна.
Като кълбо мъдрости сплетени на рибя кост.
Понякога е гладка като пъпеш. Понякога гола като езеро. Но винаги в обозримия спектър на изчезващо черно. В момента на “изчезване” поглъща всички цветове на началото. Сивото става особено шарено. Препълнено със светли гласове и тъмни ярости. Сивотата се трупа по стените като скреж по тревата. От тежеста й те изтъняват и тя става прозирна. Мога да виждам през нея. Да дишам даже.
Когато докосва мислите ми с вълшбеното фенерче на обиден здрач се чувствам като кучето на Джейми с нахлупена до носа шапка. Невидимка. Така преобръщам сивотата в… Всъщност трансформацията е антифизична и алогична. Противно на всякакви догми, закони и всички други заучени фрази.
Превръща се в ярост, яростта й в гора, зеленото в сапунени мехури, а после нагоре, нагоре, нагоре… Човек става риба, става мъст, става кости.
Трансформация на телесното. Транспсихоза- разноличията на душата. Пререканията на душата. Препикавания на тялото. Когато в една молекула цвят се добави атом горест, става взрив. На материя. Нещо се случва. Нещо се ражда. Диша. Диша. Диша.
Под невидимката-шапка. Покрила най- гръмките части на аза ми.
Сивотата обръща. Превръща. Завръща.
Събира целия спектър на бялото, скрито в транса на черното. Транс- форма. Форма от транс. Далечния тръс на началото.
Когато съм сива си толкова жалостен.
Така си опъстрен аз щом съм красива.
Цветът ми се слива.
Залива.
Залива . . .
Tradevarium 