ПРЕВЪЗХОДНИ
СТЕПЕНИ
с най-прости думи
да кажеш тези
най-дребни неща
скрити
под ръба
на мълчанието
ТРОХИ
Оцеляла от пъплеща вечер
по трохичките си се познавам,
нещо хлопва във мен,
отдалеч се затръшвам,
от днес, оттогава,
отдавна събирам си думите
и ги правя на замък от карти,
но покръства ме вятър,
отструнвам се,
рухвам в хиляди запетайки
от простреляна сбъднатост…
Да, измислица
изветрена е всяка възможност.
Като вино из менци изливам се.
Невъзможно е
всяко питащо, гръмко мълчание –
във очите ми съчка пропуква.
Като гняв без вина оцеляваме
в сноп от говори,
буква по буква…
се изричам до кръв,
до мълчание.
Извървяват ръцете ми думите,
уморяват се в тях,
после падат
и се сторват криле.
Обезлюдват ме.
И ме търсят прозрачна –
там горе,
все по-горе и все по-нататък,
все по-тръпно, и все по-високо…
А аз съм трохи.
По земята.
ЦИГАНКА СЪМ
Циганка съм.
Пари земята,
влюбена във стъпките ми жежки.
И съм свян, и вятър, и разплата,
участ съм… По здрачните си плещи
дипля се на нанизи от сладост,
пия въздуха на гъсти глътки,
нижа на гердан като елмази
погледи и стонове, и тръпки.
Вдъхваш ме. Преглъщаш ме.
Кипя те.
Лея се по вените ти. Винолудно.
В демон те превръщам и боля те.
Опъстрявам те – божурено, безумно.
Втъквам те в косите си. Политам.
И заклинам всичкия ти въздух.
В дробовете ти се всмуквам и заплитам
вените ти на ширит. Навързвам…
Мислите ти в стонове изпявам
като пумпал отвъртявам всичко твое
спомените ти без мене овъглявам
във плътта ти съм кинжал, отрова…
Циганка съм. Пие ме земята.
Любя се със всеки миг задъхан,
дива, яростна и недопята.
Аз съм семето на рай и пъкъл.
Tradevarium 