Tag: как да не превеждаме

устойчиви изрази

Продължавам нататък с 2-ра част от упътванията как да (не) превеждаме като ИИ. За всички, които си мислят, че преводът е лесна работа, за която се изисква да знаеш чудесно езика, от който превеждаш, мога да дам един от любимите си примери, шестващи надлъж и шир из ФБ: „Щом Афродита, богинята на красотата е имала стомашни гънки, значи можеш и ти!“. За стомашните гънки не съм сигурна, обаче е задължително да имаш мозъчни такива, ако тръгнеш да разпространяваш многоезичните си познания из необятния виртуал.

Не е задължително да си учил „Теория и практика на превода“, но трябва поне да си подочул, че всеки отделен език си има свои начини, по които открива и изразява света. Те му придават индивидуална физиономия, също както гените определят външния ни вид. По различен начин възприемаме отделните събития, явления, важността, която придаваме на определени понятия е различна, изобщо също както типологичните характеристики, определящи расите и народностите и езиците ни са различни. Изкуствения интелект, който според братовчед ми — ИТ корифей — е засега само изкуствен и все още твърде далеч от интелигентността, е пак според него просто една доста разширена и богата търсачка. В различните преводачески софтуери са заложени голям обем речникови единици, но в повечето от тях, особено вградените в Гугъл и социалните медии, не са заложени „разговорници“. В тях няма набор от идиоматични изрази, с тяхното съответствие на целевия език, не са заложени устойчиви словосъчетания и т.н. Дори професионалните преводачески програми, съдържащи далеч по-богата база данни, все още нямат изчерпателни фразеологични речници. И слава Богу, иначе ще умрем от глад.

Давам пример със сайта на голяма международна компания, която си беше „поръчала“ и заплатила автоматичен превод чрез една от най-добрите програми. Почти на всяка страница имаше толкова смехотворни изрази, че просто бе меко казано непрофесионално. Програмката упорито твърдеше например, че стените се измазват с цветя в саксия, вместо с мазилка, наричаше какаото тор и т.н. Добре че фирмата бе предвидила и редактиране, просто държеше на реномето си. Да не говорим, че преводът е изкуство и изисква същото съпреживяване, усещане, интуитивно разбиране „между редовете“, като всеки един творчески акт на писане.

Масовата употреба без никаква „редакторска“ намеса от страна на говорещите майчиния си език оказва дълготрайно и за съжаление дълговременно влияние върху езика. Тя е „бомба със закъснител“, убива езици бавно, методично и неизбежно. Моята собствена дъщеря ми каза, че изразът „докато не“ ѝ звучал много изкуствено и според нея по-правилният бил „преди да“… Не зная например дали сте забелязали, но напоследък никой не влиза „в кожата на другия“, всеки иска да влезе в „обувките“ му. Знаещите английски, но незнаещи български са виновни са това идиоматично изместване, да не кажа изчезване. Едва ли някой се е замисля защо на английски говорим за обувки, а на български – за кожа. Обяснявам – обущарството е бил добър занаят, на почит в средните векове и по-нататък. Той е бил особено разпространен в Западна Европа, което е видно дори и фамилиите – пълно е с Шумахер, Шумейкър, Буутс,. Буутман и поне още 10 имена, всяко от които е свързано с обущарството. Това са едни от най-разпространените имена в Германия да речем. Има и толкова приказки и митове на тема обувки! Те са били скъпа и винаги индивидуално приготвяна стока, която принципно по-бедното население не е притежавало и всичко това е намерило израз в идиома.

В България обаче историческата картина е различна. Тук този занаят не е чак толкова разпространен, или най-малкото се е разпространил по-късно, освен това около средновековието българският народ не е бил така беден колкото хората из Европата и почти всички са ходели обути. Вярно, с цървули, но все пак обути. Затова при нас няма много изрази, свързани с обувки. Може би един от малкото, които имаме е „обущарят ходи бос“, което за вас лъжа, за мен истина, чух в един филм по Диема по следния начин: „Търговецът на обувки никога не носи обувки.“ А що се отнася да влизането в обувките, неговото значение се предава с „да влезеш в кожата“ на някого, което от своя страна има много по-дълбоко значение, предава смисъла си на почти херменевтично ниво. Да разбереш някого дотолкова, все едно си в неговата кожа. Аз намирам това за много красиво и мъдро и дълбоко ще съжалявам, ако то изчезне. Впрочем всяко устойчиво словосъчетание се е зародило на базата на някакъв исторически опит, нрави, традиционно поведение. Изкушените от филологията знаят, че идиомите са свойствени за всеки език и не могат да се превеждат буквално на други езици. ИИ обаче не!

Преди да напиша „ще съжалявам“ бях на път да напиша „бих съжалявала“. Дори аз вече съм се омагьосала от непрекъснато натрапваните английски конструкции. Конюктивите, кондиционелът, или казано на български условното наклонение, са много характерни за германските езици. Там те предават бъдещи събития, колебания, невъзможност и т.н. Използват се ежедневно. За нас обаче, особено т.нар. трети тип, показващ евентуалност, не е характерен. Не знам дали защото не е прието да изразяваме колебанията си на глас, или защото имаме доволно много граматически времена и наклонения, условното не е много разпространено. В един крими сериал, който върви по националните телевизии, заподозрените без алиби непрекъснато се опитват да се оправдават с „как бих могъл да го направя“. На мен това ми звучи неестествено. Има елемент на поетичност, на мисловна задълбоченост, което веднага пренася разговора в друг стилистичен регистър. При всички случаи няма характер на нормално, разговорно словосъчетание. Тук бихме (условност без -л суфикс е по-характерна) казали „как мога да го направя“ или просто „как да го направя“, или най-вече „няма как да го направя“.

Ето и нещо много типично за българския език, което е и типично за народопсихологията ни – отрицанието. Нашият език е пълен с форми на положително отрицание, отрицателна положителност и какво ли още не. Формите с „не“, означаващи някакъв вид условност или възможност са нещо като нашата форма на конюктивите. Отново ще дам примера с „докато не“. За нас е твърде обичайно и двойното отрицание, което пък книжовният английски не търпи. Там езикът се подчинява на формално-логически правила, което има корените си някъде около просвещението. Дали защото при нас то е дошло по-късно, или защото ние обичаме да сме наопаки, за нас „да, да“, което значи „не“, и „а, не, бе“, което значи „да“, както и всякакви двойни подобни са напълно нормални. Затова няма да спра, докато не съм сигурна, че това няма да се запази! Тук даже станаха 3. Ако горното беше написано на английски, преводът му със сигурност щеше да бъде нещо като „няма да спра, освен ако желаете нещо друго“, понеже за автоматичния преводач е съвършено непонятно как е възможно да не спра, освен ако „не пожелаете“. Липсващото НЕ обаче спъва българския читател, така както би го спънало и „Аз нямам някакви пари“. Прочетохте като „никакви“, нали? Да, ние сме такива. Освен ако не ни претопят. Но би било жалко. Ох, ще бъде жалко. Наистина ще бъде!

По същия начин „мога да разбера“ или „мога да видя“, както и повечето глаголни конструкции с мога, свързани с нещо умозрително или сетивно, не са правилни. Ние казваме просто „разбирам“, „виждам“ и т.н. На английски моженето е модална конструкция за подсилване на ефекта. Когато някой българин превежда нещо на английски обикновено никога не добавя „мога“, макар и това да е силно препоръчително там, просто защото е особено нетипично за българския. Ние просто знаем и край! Какво мога или не мога си е моя работа и ако трябва да те накарам да видиш „аз мога ли или не мога“, значи работата не върви на добре. Като сме тръгнали с не-тата да продължим с тях. Напоследък из всички трилъри се чува предупредително „стой долу“, „стой където си“ и т.н. Ако не гледаш филма, а само четеш субтитри или чуеш откъслечна реплика, сигурно ще си помислиш, че някой е в мазето и не трябва да се качва горе по някаква причина. Но дори и в този случай звучи тъпо. Навремето преводачите от плът и кръв превеждаха подобни предупреждения като „на земята“, „по очи“, „лягай на пода“ или нещо подобно. Ако си надигнал глава и терористът ти се кара, би следвало да ти каже „не ставай!“ или „не се надигай“ – отново с любимото за българите „не“. Никога обаче стой долу, защото „долу“ в повечето случаи означава нещо под краката ми, долен етаж и т.н. Тук имаме и безбройни забранителни знаци, започващи с „не“, които на други езици са предадени без отрицанието. Но ние разбираме „не“-тата по-ясно.

Веднъж в един филм някой беше стъпил върху мина или нещо подобно. Напрежението можеше да се реже с нож, а аз умирах от смях, защото преводът беше „стой където си“. Що за глупост, откъде накъде ще стоя където съм, като там има мина и ще гръмне! На български подобен превод не изразява заплаха или забрана, а е просто обикновено изречение. Вярно повелително, но подобно нещо бихме казали ако търсим някого с гугъл навигация, та да не си смени местоположението и да не го открием. Какъв е смисълът иначе някой да стои където е?! Ами то е естествено, разбираемо, повече от ясно. Българският език почти никога не прибягва до подобни очевидности. Или просто ги пропуска и предава съществената информация, както в случая с мога, или ги изразява по друг начин. В този конкретен случай примерно с „не мърдай от там“. Същото бихме казали, ако закъсняваме за среща, та да сме сигурни, че като стигнем най-сетне няма да е пропаднало всичко. Само мога да си представя сцена, в която майка забранява на разпасания си син да ходи на купон. Има един такъв израз „stay put“ и как пишман преводачите бодро заявяват: „стой влязъл“! Започвам да си мисля за немскоезична видеотечна продукция за възрастни … Дотам може да ни докара преводаческото безсилие. Вместо едно невинно „никъде няма да ходиш“ или „няма да излизаш“. Пак не, виждате ли?

Откакто се занимавам с превод забелязвам, че българският език е в безкрайно много случаи диаметрално противоположен на английския, почти колкото северозапад и югоизток. Също толкова на другия край на езиковия свят ми звучи и станалото свръх популярно напоследък „говори с мен“. Когато видя някой, който казва на подпухнало от реване момиче „говори с мен“ винаги ми иде да го питам „що пък с теб да говори, не може ли с някой друг“? Какво изобщо означава говори с мен? Ако в цялата къща си само ти, единственият начин да не говоря с теб е ако има биполярно разстройство и говоря само със себе си. Говори с мен може да ми каже и заместник шефа, ако искам отпуска, а шефът го няма. И понеже него го няма, за да не останеш без отпуска „говори с мен“. Или ако съм сгафил тийнеиджър и гаджето не иска да ме чува, а аз искам да обясня. Тогава може сестра/майка/баща/приятел да ми каже да говоря с нея/него по понятни причини. Но ако обаче съм на ръба на самоубийството или от пет дни не съм спряла да плача, някой, който се притеснява за мен може да ме прегърне и да каже: „кажи ми какво има“, „казвай“ или само „какво има“, „да поговорим“. Ако пък съм сърдита, цупя се от една седмица и не съм обелила дума, тогава може да ми кажат „кажи ми нещо“, „кажи нещо“, „говори“ или нещо от този род. Всичко зависи от контекста разбира се, но без да се добавят малоумните очевидности на нечие присъствие. Това нашият език не го прави!

Не мога да се сдържа да не спомена и друго смело навлизащо от лошите филмови преводи в езика ни словосъчетание — „направи ми услуга“. Мама беше директор на училище. Редовно я молеха за услуги от типа на помогне за прием на дете в училище, да помогне при избор на учител или за записване при определен учител и т.н. Все сериозни неща. Предполагам, че всеки един българоговорящ под „услуга“ разбира най-малкото събиране на дружинка за колене на прасе, бране на лозе, пренасяне на гардероб или нещо такова. Услуга! Или поне някой да ми услужи за ден с колата си. Що за услуга е обаче да помолиш някого да затвори врата, да вдигне телефона, да ти донесе вода и т.н. дребно невремеемки битовизми?! Сериозно ли човек с българско самосъзнание може да каже „направи ми услуга и се разкарай“? Абсурд! По поне 10 други начина ще го кажем, най-вече нецензурни, но на никого и през ум няма да му мине нещо, свързано с услуги. Сетихте ли се вече как казваме на български? Много просто — „ако обичаш“. Ако обичаш, затвори вратата. Ако обичаш, донеси ми вода. Пак съдържа в себе си елемента на доброволна помощ, но за дребни, кратки, делнични неща. Никой обаче не е казал на новите преводачи, че тук така се казва. А те очевидно живият в безнационалния виртуал, не в България. Или поне не чуват какво си говорят хората по улиците и вкъщи.

По абсолютно същия начин излизам и от обувките, и от кожата си, когато чуя „защо не“ и „какво за нея/за него“? Когато бях студентка, повечето бяхме в обратната позиция. Винаги ни отбелязваха грешки в „защо“ и „какво“, защото не можехме да свикнем, че в английски трябва да се повтори и потрети видното. Ние казваме просто „защо“, ако някой ни каже, че няма да свърши дадена работа. Въпросът защо е достатъчно обемен в съзнанието на всеки един българин, та да съдържа и да, и не, и може би, и не знам. Уточнения като „защо не“, „защо да“, „защо нали“, „защо може би“ и т.н. са толкова ненужни, че по добре да ги няма. Те издават само незнание на езика. Същото е и когато ми кажат „имам да ти казвам нещо за мъжа ти“. Никога, ама никога не бих казала „какво за него?“. Директно ще изстрелям едно реторично „какво?“ или „слушам“ или „да?“ и т.н. Като чуя „какво за“ се сещам как в гимназията си правихме майтап с разказващите за първа среща или нещо от този род с въпроси „и той квооо?“ „и тя квооо“, обаче в случая се предполагаше, че има някаква пикантна история, която явно ни се спестява. А става ли дума просто за клюки, информация, доноси и всичко свързано с „не съм от тях как` Сийке“, то едно най обикновено кратко въпросително изречение, което на български език се състои от една въпросителна дума, или просто един въпросителен поглед, са напълно достатъчни. Дали е за нея, за него, за тях или за тоя, който клати гората, предстои да се разбере.

И тъй както каза Магнум веднъж в сериала си по Нова „практиката води до съвършенство“, а аз съм наясно, че „повторението е майка на знанието“, преводът на този израз на български всъщност, възнамерявам да спра дотук засега. До следващо включване „след кратко време“. Ох, бях в колата, слушах навигацията. До скоро! Tags: ИИ, автоматичен превод, доб

Отдавна смятам да се захвана с тази тема, но не зная откъде да започна. Рядко ми се случва да не ми достигат думи просто защото имам твърде много за казване.

Да започна първо от себе си — аз съм професионален преводач и смея да твърдя доста добър. За съжаление не превеждам често художествена литература, да не кажа почти никак, така че не съм сред познатите имена. Това обаче не ми пречи да имам безкрайно изострени сетива към проблемите, които преводът създава в езика ни. Казах преди малко, че съм добър преводач. Това е един от малкото таланти, с които ме е дарил Господ — да намирам най-добрия начин да предам на български нещо, казано на английски. Добра съм не защото знам до съвършенство английски, а защото боравя на достатъчно високо ниво с българския. Това впрочем е най-важното условие в преводаческия свят. Езикът, на който превеждаш, трябва да ти бъде или майчин, или да го говориш на близко ниво. Ние, хората, които сме в преводаческия „бизнес“ от миналия век сме наясно това, затова ни най-малко не ни притеснява фактът, че може да не знаем всяка дума или израз на изходния език, понеже със сигурност ще открием начина да я предадем най-добре на родния си.

Преводачите на новия век обаче, които са в болшинството си Изкуствено Интелигентни, понеже си служат с виртуални софтуери, които приемат на пълно доверие, не го знаят. Техният майчин език е английски, тъй като той е изходният за всеки автоматичен преводач, и въобще не ги вълнува, че може да не знаят някоя дума или израз на български, защото със сигурност има начин да си я оставят както си е на английски, просто с български букви.

Качество на превода ли, чистота на езика, естествено звучене, обичайни конструкции, устойчиви словосъчетания, фразеологични изрази, я стига, какви са тия глупости! Днешният човек е виртуален, той се оправя из кибер пространството много по-добре отколкото из дебрите на собствения си език, така че я не ни занимавайте! На кого му пука! На разработчиците на преводачески софтуер със сигурност не, защото колкото по-малко „целеви“ езици, толкова по-малко инвестиции. Както е тръгнало, в най-скоро време ще има поне един език по-малко, в който да влагат усилия — българският.

Най-тъжното е, че независимо от нарастващия брой патриотични татуировки, тези, които ги боли сърцето от това се броим на пръсти. Патриотизмът в наше време е нещо доста модерно, не разбирам обаче защо на никого не му е хрумнало, че едно от първи измерения е езиково. Тук не можем да обвиним дори и стандартния виновник за хала ни – ЕС, защото там се полагат всички усилия за подпомагане на културните различия и езиково разнообразие, видимо дори и в преводната им политика. В политиката на ЕС се отдава особено голямо значение на това всички документи да звучат по възможно най-добрия начин на отделните европейски езици. Нашата собствена политика обаче в тази насока липсва. Очевидно за българина не е от никаква важност да поддържа и опазва езика си, още по-малко го интересува пък как му се поднасят преводните продукти. Още по-тъжното е, че това не само че не го вълнува, а дори охотно възприема съвършено чужди за характера си думи и изразни прийоми. Нехайството е толкова голямо , че най-древният писмено засвидетелстван славянски език, оцелял повече от 11 века –казвам 11 предвид най-древните открити артефакти, написани на български — започва все повече да губи плът и кръв. Казано по-точно доброволно се самоубива, понеже неговите собствени носители пет пари не дават за него. Неговите собствени носители доброволно заменят отличителните му особености, изрази, словосъчетания и т.н, със специфичните за майчиния език на изкуствения интелект. Така го унищожават, дори и да говорят без чуждици.

Спирам с общите приказки и започвам с примерите. Всички примери, които ще преведа по-долу, са вече придобили гражданственост грешни преводи, измествайки изконните си български побратими от главите на говорещите.