Лошите автоматични преводи ми помагат да преоткрия някои граматически и синтактични правила в английския, които съм забравила, или просто не съм „откроила“ за себе си досега. Бях забравила например, че редом до закона ПСД (подлог-сказуемо-допълнение) съществува и правилото за вметнатите изречения, при които глаголът отива накрая. Това е същото и в немски, впрочем.
Но да не влизам в ненужни детайли – не знам дали ви прави впечатление как почти всичко преведено напоследък звучи някак странно, непривично, не точно като на нашия език.
От известно време ме сърбят ръцете да попиша малко на тази тема, но днес вече не се сдържах. Имах рядък подтик, на който нямаше как да устоя, ако не му се отдам.
Ето го и него: „Разговорът им течал без усилие, хуморът им съвпадал като парченца пъзел и те споделяли тиха увереност, че нещо рядко е започнало.“ Това е краднато от https://www.facebook.com/groups/497807739081151/ „Занимателни и интересни Факти и… отвсякъде по нещо“ – те са съкровищница, човек може с тяхна помощ да напише учебник по превод, ръководство „как да не превеждаме“ само като редактира постовете им. Материалът е благодатен и изобилен.
Но да се върнем на цитата горе. Очевидната реакция, която рядкото нещо предизвиква у всеки нормален българин, е присмех, понеже нашето подсъзнание определено не е невинно. Предполагам, че не само аз съм оприличила „нещо рядко“ на едно конкертно рядко нещо. Няма да кажа, сещате се. Освен това обаче има и особено симптоматичен елемент, който със сигурност дразни възприятието и остава впечатление за нещо не съвсем както трябва. Малко са обаче хората, които ще се замислят, а още по-малко тези, които ще го определят.
Това е глаголът! Глаголите в българския език са голяма работа! Те са нещо много рядко, което трябва да опазим, понеже вече са особено застрашени. Не зная дали сте забелязали, но нашето прекрасно минало незапомнено време е на изчезване. Из всички филми събитията, случили се или много отдавна, или много далеч, с други думи, които аз не съм видял и запомнил, се превеждат с най-обикновено минало време. Той направи така, отиде там, уби го и си тръгна. Е, хубава работа, като знаеш какво е станало, като си бил тям и си видял всичко, което се подразбира от използваното време, защо изобщо разследвате? Нали така?
В българския си има л-та за тая работа! Бил съм се бил напил е нещо съвсем различно от „напих се“. Едното говори за безпаметни купони, компании и зевзешки разкази след това, а другото си е най-обикновен и скучен битов алкохолизъм. Моля ви се, бе преводачи и автомати, уважавайте концептуалната дълбочина на българските граматически времена! То е като с ползването на маймуница при изписването на някои имена, като Пътка например.
Освен великолепните ни глаголи с -л, които са си жива приказка, затова и съставят „преизказно“ наклонение, нашите глаголи, понеже носят много повече от чисто времева информация, обичат да са напред, да си стоят непосредствено до подлога и да си правят компания. Ние сме българи, глаголите не обичат да „кесят“ самотни в края на изречението, като някакви второстепенни вметнати събития, като в немския и английския. Сами вижте: „Разговорът им течал без усилие, хуморът им съвпадал като парченца пъзел и те споделяли тиха увереност, че нещо рядкое започнало.“ Спрямо „Разговорът им течал без усилие, хуморът им съвпадал като парченца пъзел и те споделяли тиха увереност, че е започнало нещо рядко.“ Не е ли по-така?
И това не е далеч само из ФБ. Отдавна си мисля да взема да кандидатствам за редактор на Viasat History, които гледам често, и които непрекъснато пращат бедните глаголи в задния двор на събитията, на края на изречението. Обаче сигурно нямат пари за редактор, иначе все щеше да му светне на някого, че глаголите носят и историческа информация, която е редно да се поднесе в началото, като въведение към допълнителната, носена от допълненията.
Viasat History например ме убеди в нещо, което твърди психолингвистиката и на което не вярвах. За английския говорител времето е по-важно от мястото, за испанския е обратното. Ами наистина е така! Всяко изречение започва с пояснение за време, мястото отива накрая, заедно с глагола, в началото стои само спомагателния, който не казва нищо. Наистина е така и за българския, който също като испанския в изречение с много обстоятелствени подточки ще изведе напред първо мястото, а после времето. Обещавам да дам изобилни примери, в момента обаче не гледам телевизия, а цитатите някак не изникват.
Изведнъж си дадох сметка и защо родният език на криминалетата е английски! Ами тази своеобразна рамка, в която част от главната информация остава накрая, е рог на изобилието за съспенси, мистерии и всякакви загадки! За нашего брата обаче всичко стои точно наопаки и нещата стават като в оня виц защо бакшишите са задължително в Англия. Ако не го знаете, ето го накратко: Отива лорд Джон на театър, но закъснява. Като стигнал, понеже много бързал, скочил от таксито и забравил да даде на шофьора бакшиш. Шофьорът го повикал, лордът решил, че е забравил нещо и се обърнал и шофьорът му казал кой е убиецът. Така си отмъстил.
Същото прави и автоматичния преводач с българския език. Вместо да ни остави развръзката за накрая, той ни я поднася най-напред в изречението. Ето и пример: „А след това 2-ра гвардейска армия излиза“. Не стига, че в началото всеки нормален българин ще си каже „чакай сега, каква армия, какви 5 лева, какви 5 евро“, ами и целият „съспенс“ отива по дяволите. Ако беше както трябва, първо трябваше някой да излезе и чак след това да видим кой е. То дори и в театъра на сцената е така. „А след това излиза 2-ра гвардейска армия“.
Абе, интелект изкуствен, не си ли чел „Опълченците на Шипка“? Ами дядо Вазов ни подготвя цели 2 страници за „изведнъж Радецки пристига със гръм“. Ако го беше писал на английски, ИИ щеше да ни го сервира с гръм и Радецки най-отпред, а после да дойдат трите деня и т.н. Българският език е логичен, причинно-следствен, няма чак толкова много изключения, които да потвърждават правилото, като в английския. Едно изречение започва с вече позната информация, а новата идва накрая, след познатата. То е като с поздравите– първо почваш от познатите, после тръгваш към непознатите.
Не ни разваляйте пейзажа и насладата, да ползвам и аз тази любима на новия български дума, от новото! Оставете ни да си стигнем „органично“ и плавно до него, да си минем по нормалния път на очакване, догадки, потвърждение… А така целият кеф отива на кино, няма мегдан да се забавляваме (пак любима нова дума), сервирате ни първо десерта и ни заминава удоволствието.
Ами не така, ако не знаете, питайте, все още има кого. Все пак достатъчно бакшиши сме дали под всякаква форма, че да ни казвате кой е убиецът, преди още да сме влезли в театъра!
Tradevarium 